Спящата красавица
Знаете злочестата принцеса –
спа и хърка цял едничък век.
Време бе за нужната намеса,
чакаше се точният човек.
Принцът най-накрая се довлече.
Конят му пухтеше като влак.
Просека със меча си изсече
в гъстия прорасъл храсталак.
Портата отчаяно заяде,
имаше ръжда по всеки нит,
но накрая взе, че се предаде –
той я гръмна с пръчка динамит.
Зали занемели... Всички бяха
в паяжини, педя прахоляк...
Като в кадър хора кротко спяха
стогодишен сън, дълбок и як.
Ето кралят, старата кралица,
дамите придворни, даже шут.
Пажовете тръшнати в редица...
Грозен пес до печен свински бут...
Най-накрая – крехката мимоза,
спящата принцеса беше там.
В този дълъг сън – анабиоза,
тя не беше мръднала и грам.
С алените устни като роза
за целувка мамеше го тя.
Принцът се преви в удобна поза,
но внезапно нещо го възпря.
Залата панически напусна,
метна се на верния жребец.
Бързо и отчаяно препусна
по-далеч от спящия дворец.
Принцът беше умен, беше печен,
доста бе изпатил, преживял.
И макар по спящата увлечен,
бъдещето ясно бе прозрял,
в какво ще се превърне тя след време,
след куп деца и дълъг, скучен брак.
Ето в тази, дето кротко дреме –
майка и – разплута и с мустак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Васил Иванов Всички права запазени
Ама и той няма да е вечно млад 
