Сребърен плач по тъгата
Запокитена в плен на тъгата,
под сърцето си нося посоки.
Под езика си – камъче лятно,
а в очите си – сребърни локви.
И потичат косите ми черни
по гърба на последното време.
Посребряват смеха ми лежерно
неохотни, безспорни измени.
И на себе си вярна, все паля
фар пустинен с оголени нерви.
И изпращам тревожни сигнали
към безкрая с мечти непомерни.
Отговаря ми немият космос
с рой души покрай мене печални.
И изчезвам, с душа непреносна,
в заревото на гаснещ, тих залез.
5.01.2019 6.00
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
