Среднощен одеон
„Единствено ли аз, царице,
тъгата ти съм споделил?”
Радко Радков
В нощта на побелелите разпятия
пътувам вероятно към безкрая.
В дълбока нощ душата на Византия
с тъгата на камбаните ридае.
На мъртвата Византия фанфарите
простират в тишината канонади
с пълзящата мъгла на тротоарите
и стихналото ехо от парада.
Събирам вик в покоя на вселената.
На дъното са всичките останки.
С парцали мрак в съня на неродените
премина тихо тихата ù сянка.
Изпих сълза от пряспата на камъка.
Горчи до смърт сълзата от солено.
Отдавна няма принцове и замъци,
навярно вече няма ме и мене.
Но има бели врани от мълчания
в миражите на някогашна слава –
със много тишина за развенчаните
и много океани от забрава.
Бродирайки забрави върху камъка
душата на Византия ридае.
Светът е онемял; угаснал пламъка
и чезнат бреговете на безкрая.
На мъртвата Византия гробовете
със себе си безпаметно говорят
в дълбока нощ от полета на совите
и тътнещ ледоход от метеори.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ради Стефанов Р Всички права запазени
