Наведен поглед и ръце студени,

ситна крачка, отвеждаща от гнилия живот.

Кръвтта едва тече в очерталите се вени

по тялото на кретащия български народ.

Коси златисти побеляха,

гърбът – съдбата тежка трудно носи,

борбен дух превърна се в уплаха.

Беше той богат народ, но вече проси.

Ум забравил за предшественици свои,

спомените от разсъдака ни умъртвени.

Горди паметници на герои,

от ръка народна разрушени.

И кой загрижен е за старата жена?

На пешеходната пътека и ти я подминаваш.

Народе „вечен”, кой ще подаде на теб ръка,

когато сам на себе си ръка не си подаваш?