Старата китара
Отдавна замлъкна старата китара
последен вопъл скрила в кухата си гръд,
последно ехо пазеща от песен стара,
за времена на щастие и светъл път.
Но мрачни дни снишиха хоризонта,
по вятъра изпратиха тъга,
и пепелта се вдигна в тъмен облак,
закри отдаваната щедро светлина.
И мрака ставаше по-плътен само,
със всяка крачка на изгубен кръстопът.
Тогаз изчезваше дори Луната,
а, нямаше и свещи стъпките да осветят.
Започна лутане безумно в тъмнината,
без лъч надежда за достигнат брод.
Не виждаше се друм в далечината,
в пустиня опипом напредваше мигът.
Но чу се звън прекрасен в тишината,
китарата ли стара се съвзе
от сън вековен и отекна в самотата,
зазвучаха нежно струни две.
Те подеха пак мелодията стара,
на сън прекрасен за щастлив живот,
огнище топло пътник чакаше на прага,
той заблуден бе, но сега се връщаше в домът.
Това бленуваше тя, старата китара,
за минало добро си спомни с песента
и времето назад да върне се надяваше,
но пътника отдавна бе пропаднал в пропаст зла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© РоузМадърColdRevenge Всички права запазени
