Като малка беше ти хубаво момиченце,

беше тъй красива и всички спомнят си,

най-яркото от всички, най-яркото кокиченце,

мъничко момиче с красота огромна.

На десет щом стана и беше си красавица,

в класа признаваха го това момчетата,

играеше на всичко ти и се забавляваше,

побеждаваше ти другите често.

Мъничко порастна, стана на тринадесет,

момчетата тогава в тебе се влюбваха,

ти едва ли знаеше любовта, едва ли,

в квартала всички по теб очите си изгубвахме.

Още малко порастна и истинска красавица,

радост бе цветчета като ти подаряваха,

помня как все по-уверена ти ставаше,

с блясъци за рождени дни те награждаваха.

Колко те обичах, растеше красотата ти,

че ще си играеш и с мен се боях,

ослаждаше ти се за всеки сбъдната мечта че си,

че ти се ослаждаше май прав аз бях.

Колко бяха влюбени в теб и разиграваше

със замах оставяше ти всеки един,

със замах оставяше, със замах раняваше,

зная животът причинява грозни дни.

Бързо ходя и се удавях в красотата ти,

ала се изплаших да бъда аз с теб,

знаех че наопаки ще растат цветята,

с някой си, друг намигне, хвърчи твойто сърце.

Красивата усмивка, красива и походката,

лицето ти красиво и жадните очи,

хубав е с тази красота животът ти,

кратката обич още на пътя си личи.

Мъжете не издържат, тактично обкръжават те,

с обич и съмнение гледат всеки ден,

аз те наблюдавам, мечтая, възхищавам се

няма как да бъдеш единствено за мен.

23.04.19