Сто години самота
Сто години самота...
В дългия пустинен ден
зарових някъде във пепелта
до паднало дърво без корен -
един горчив, болезнен спомен.
В дългия пустинен ден
въздишките ми грабна вятърът,
потъвах бързаща във пясъка,
да стигна до река - да пия
и болката взривена там да скрия.
И дълго призовавах Бога
с ръцете си да ме докосне!
По тръни да не ходя боса
и всичко да забравя - ако мога!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Всички права запазени
