Изоставена в двора ей там
лежи стара стомна - столетница.
Много видяла е и преживяла 
малката тумбеста клетница.

Нявга от майсторски ръце ваяна,
днес стои вехта, бледа и окаяна...
С безброй спомени загърната,
сега от бурени само прегърната.
Шарките й за ласка една до друга се наредиха
и приказки пъстри ми заредиха...

Задумаха ми за мълчана вода студена,
наричана по изгрев с вяра момина.
За вода бистра от чучур цедена,
напивана по залез от любов момкова.
За пресъхнали гърла и 
морни чела,
за немощни длани и 
очи от болка в ями вдълбани,
за едни забравени мъчни времена,
посяли по земята ни ценни семена.

Поседях, поседях
и неусетно от историите чути натежах...
Вода ми се прииска от празната стомна да пия
и мъката й да отмия.
Да я поставя пак на бяла лавица
и отново да стане тя писана 
хубавица...
ЗримА