Не знаеш коя съм,
не знаеш какво е в сърцето ми.
Не знаеш как горя от болка,
не знаеш и не искаш да видиш.

Животът ми сякаш се срутва,
сърцето тежко бумти,
ръцете - треперят, болката - пулсира
и самотата изпълва ме отново.

Всяка стъпка плаха е.
Всяко вдишване тежко е.
Всеки поглед мрачен.

Всяка сълза - лед.

О, защо не свършва този фарс?
Искам да си тръгна!

Не е честно тук, където стоя.

Искам отново в прегръдките на мама..

Отново вдишвам
и сякаш от стомана са гърдите ми.

Отново плача
и сякаш проливам реки.

Искам да ти кажа какво мисля и чувствам.

Не искам да спирам да говоря.

Искам човек, в чийто скут да полегна,

не искам тежкия въздух върху ми.

Диди:  Доста е хаотично и няма спазен ред, но го предпочитам в този си вид, защото когато пиша стихове (а това е доста рядко) трябва да изпитвам някакви много силни емоции и просто мислите ми и думите за това, което искам да напиша, преминават толкова бързо, че едвам смогвам да ги подредя. Все пак се надявам, че сте видели образите, които предават на мен тези думи и да ви е харесало. :)