Стъбло и роза...
* * *
Розата на дръжката си се присмяла:
- Каква си крива, Боже, жалка - уродлива,
я виж ме мене - приказна и... бяла,
а ти... зелена и бодлива...
Виж аз прекрасна съм и ароматна,
а там са моите сестрици,
окъпани в росата златна,
всичките сме хубавици...
А вие?! Дръжки! Криви - нямам думи,
забили сте нозе в калта,
щтръкнали като бастуни,
измежду дивна красота!...
Но... ето, че едно момченце дОде
и между розите изтича,
понечи да откъсне но... убОде,
непредпазливо своята ръчица...
Отказа се и се разплака...
Към Мама то отиде да се жали.
А розата, едва дочака,
на другите стъблото да похвали...
- Видяхте ли, видяхте ли, сестрици,
как стъбълцето мое го наказа?
- Да! Знаем, мила хубавице,
и нашите така ни пазят!...
- Розичке! - прошепна й стеблото,
ти родена си, за да цъфтиш,
а аз да пазя те от... злото
и спокойна нощем да заспиш...
Ти мойта си прекрасна хубавица,
аз нося ти живота на земята,
за да блестиш с росата и искриците,
а аз да бдя над красотата...
Така е, всеки има своя принос,
за да си така прекрасна,
аз имам роля, а не съм във минус,
макар бодливо и... ужасно!...
Сега цъфти ми, розичке красива,
а аз бодливо, криво кат сифон,
за да изпъква красотата дивна,
на моя груб - ужасен фон...
Цъфти! Цъфти ми, розичке,
тъй дивна...
20.03.2008г
* * *
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
