Стъклена трева
Зад рамото ми – всичко в бяло,
поле, перваз, криле на птици,
душата ми - и тя е уморена,
не мога да я храня все с трошици...
Денят си тръгва бавно като спомен,
наметнал светла пелерина -
не чувствам пулса, няма ми сърцето
оттука как сега ще си замина?
Лекува белотата стари рани,
от есенните клади причинени,
от ядни думи, планини от думи,
във сляпа ярост наредени.
Снегът рисува с мигли пеперуди,
ръждиво кашля гълъб понастинал,
денят се свива тихо и обидено -
от тази къща друг си е заминал...
А аз оставам - капка на стъклото,
изсъхнал цвят целунат от слана,
следа от малка стъпка във окото.
С две думи – есенна жена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Джулиана Кашон Всички права запазени
