Зад рамото ми – всичко в бяло,
поле, перваз, криле на птици,
душата ми - и тя е уморена,
не мога да я храня все с трошици...
Денят си тръгва бавно като спомен,
наметнал светла пелерина -
не чувствам пулса, няма ми сърцето
оттука как сега ще си замина?
Лекува белотата стари рани,
от есенните клади причинени,
от ядни думи, планини от думи,
във сляпа ярост наредени. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up