Зад рамото ми – всичко в бяло,
поле, перваз, криле на птици,
душата ми - и тя е уморена,
не мога да я храня все с трошици...
Денят си тръгва бавно като спомен,
наметнал светла пелерина -
не чувствам пулса, няма ми сърцето
оттука как сега ще си замина?
Лекува белотата стари рани,
от есенните клади причинени,
от ядни думи, планини от думи,
във сляпа ярост наредени. ...