Падам свободно
под чуждите удари
и от днес спирам да вярвам
в Приказки,
особено когато
говоря със
Хора-Маски.

Падам свободно...
Тъмно...
Странно приятно...
По гръб...
Топло падам,
свободно...
Непрестанно 
и непрогледно е...

Когато се пробуждам,
границата между
Истинското и Измисленото
опитвам да открия,
в този момент все още не е твърде
късно да бъда Себе Си,
останало е на върха на дългите ми
пръсти парче от надежда, че
все още мога да вярвам в
обещания,
морски залези
и
стари часовници,
които работят, независимо колко са стари...

Но вече не мога.
Не.
Не мога да вярвам.
Уморих се.

Защото,
когато говоря,
мисля,
заспивам
и Себе Си в другите
търся,
но само ново
лице на Болката откривам,
тогава,
Плюшени Читателю,
падам свободно...