Ръзхвърчана несвойствено откъм  булеварда,

синя завеса танцува с безцветния полъх на вятъра,

сякаш постеля приготвена за непримирения ден.

Покрай сънените сеячи на смисъл с тежки стъпки

настойчиво и неотклонно човек доближава до вкъщи.

Както често и безпристрастно се свличат от плещите

първо срама, после и другите бягства на воините,

чиято съдба не им маха напористо с лаврови клонки,

притегля навътре и своята сянка, сякаш лукаво и похотливо

я държи за ръка без да има предвид, че е непредвидим.

Съвсем логично бягството е от неопитоменото безсрамие

и от безмерната свобода, залъгала обществото с внимание.

На етажерката до входната врата след своето прибиране

човек поставя правилата от приюта на избягалата си душа.