Защо не затвориш очите за миг,

да видиш живота по начин различен,

да чуеш във себе си глухия вик,

че всъщност си силен и даже обичан,

че всъщност се криеш от погледи чужди

и мислиш, че нямаш късмет или воля,

играейки роли, на никой ненужни

и търсейки помощ от сляпа неволя.

Кога ще затвориш очи и ще видиш,

че някой не спира да вярва във теб,

че даже на края на нищото да идеш,

ще крачи тихо плътно зад теб,

ще пази гърба ти от завист и злоба,

ще сочи безгласно верния път,

ще моли по пътя да случиш на хора,

ще прави и струва да станеш човек...

Ще прати за тебе ангели бели,

да кацнат на рамото ти и да не спят,

да следват и тебе, и твоите цели,

безмълвно, смирено, безспирно да бдят...

Ще иска за теб любов като на кино,

искрена, чиста, като детска сълза,

с цвят на люлякови нощи, с дъх на бледо-синьо,

момиче-магия и сродна душа.

Да бъде за тебе утеха, опора,

в трудни моменти ръка ù да хванеш,

да мине за тебе през бури, през огън,

за нея да дишаш и всичко да даваш...

А онзи някой зад теб ще се влачи

и щом се увери, че всичко е наред,

ще се усмихне тъжно, тайно ще поплаче

и пак ще продължи по пътя си напред.

                        *      *      *

Да, знам, че няма очи да затвориш,

и знам - идва време човек да порасне,

но просто не искам, не трябва, не мога

да лъжа сърцето си, за да зарасне...