Светът не се побираше във нея.
Тя беше друга. С устни от сатен.
Насън я чух. Не спираше да пее
и пееше единствено за мен...
В косата и прииждаха вълните
и милваха снагата и, пенливо.
Небето бе притихнало в очите и -
избистрено, безоблачно и живо.
Събудих се. Гласът и си отиде.
Притихна непознатата и песен,
преди да е успяла да ме види,
преди да стопли хладната ми есен.