Сълзите ми са бисери,
отронени в нощите безсънни.
Отговор на хиляди въпроси,
бушуващи в душата ранени птици.
С тях мога океан да покрия -
с огромни наноси от човешка мъка.
Успявам да ги скрия
зад тъмни черни завеси.
Не искам да плача.
Очите ми искат слънцето
да рисуват със златни нишки,
да се смеят с детски усмивки
и вечер спокойно да заспиват.
Искат да са сухи кладенци.
Никой глава пред тях да не скланя,
да не очаква утоляваща жажда.
Искам да са само мои!
Може би и твои...!!!
© Василка Ябанджиева Всички права запазени