Защо отново си тъжна, принцесо?

Защо очите ти със сълзи пълни са пак?

Защо си се вгледала тихо в морето?

Защо мълчиш, защо лицето ти посърнало е,

потънало в мрак?

Твоят принц замина далече,

остави те на самотата ледена, бледна и празна.

Потъваш в нощта призрачна, лека...

завиждаш на чайката и нейната свобода.

А нима той свободата отне ти?

Или ти му я даде дар, постави я в нозете.

Нима волността ти не го привлече

и буйната ти, дива красота?

Да плачеш не бива, принцесо!

Знаеше, че друга сърцето му владее.

Знаеше, че той ще забива кинжали в душата ти,

но и неговата от болка ще кърви.

И спри да поглеждаш към други

и устремно да впиваш нокти в тях,

защото пак горчи ти...

Сърцето ти за него плаче

и него зове.

Той ли е принцът,  когото толкова дълго очакваш?

Съдбата него изпрати, за да отмъсти

за всички онези, които бездиханни остави,

да кръстосват земята

и да търсят тебе в чужди очи.

Не тъгувай за него, принцесо!

Ти по-жестока си от всеки друг, нали?!

Десетки сърца си убила,

а неговото да вземеш не успя,

затова те боли.

Не се ли умори вече да го чакаш,

да отмъщаваш на други за това,

че той теб нарани?

Не се ли насити на кръв и обиди,

ще секне ли някога вещерската ти хубост, кажи?

Не можеш него да достигнеш, принцесо,

не можеш неговото сърце да прободеш.

Той обича те, но с онази лукавост,

която само мъжката страст може да роди.