Ти с нежност бяла възраждаш
и в горите ми палиш линяла жарава.
След туй тръгваш...
вятър се в длани не хваща,
с обич не се приковава.
Събуждам се... облян в пот... терзания.
Било е сън, с твоя вкус по моите устни.
Ала реален... нощем диря наказания,
самолинчувам се... тялото ми да напуснеш.
Давих се дълго в немия въздух след теб,
плувах из себе си - смирен, яростен, тъжен.
Изгубих и усета речен, и слух. Бях поет.
Без твоя глас... нима съм си нужен?
Режисирах сценарии, сега съм само артист
без роля... по безпътища пътник.
Раздиращо тръпна за допир златист.
Още... отново... до безумие тръпна.
Буден съм... прозореца виждам... отворен...
Нима не само в съня ми тук си била?
Вятърно идваш да будиш в мен спомен.
Защо те е страх да заспи любовта?
© Калоян Борисов Всички права запазени