Сън
"Ако си толкова праведна,
защо, мила, тъй често се изповядваш ?"
Ян Кохановски "Фрашки"
1. Все тъй бавно залязва слънцето,
все тъй силно мълчи денят,
все тъй бавно съска вятърът, монотонно,
все тъй силно улицата потъва в мъгла.
Стои тя до прозореца, гледа
минаващите хора.
Пълзят те бавно върху леда,
сякаш очите се затварят от умора.
"Ах, първи май, вечерен май
бе тъй прекрасен" -
мисъл светла пробягна в ума й.
2. Бе вечерен час на сребърни ухания,
стоеше тя, както би седяла.
Четеше тя от старите предания,
смутно й бе от прочетената раздяла.
Първи май, вечерен май, май любовен,
в скута си любовно ти приспиваш,
унесена сладко заспа в блян измамен,
отиде ти, без страх, където никога не отиваш.
Сън бе и като на сън - мъгла навред,
бавно по пътеката на склона -
топла мисъл, изпята от поет,
котаракът гледа я иззад клона.
Реката стигна, по мостчето премина,
по пътека бавно пое
и без страх върви любопитна
между стари, високи борове.
Стигна тя колиба малка,
влезе бавно - вътре маса, стол,
непозната буква върху дървената облегалка,
там мъж - разкопчан, полугол.
Бе той познат, позната красота,
поглед любовно озарен,
с червена гръд падна на пода,
бяг и прегръдка страстна, озарен,
думата - обичам те!
3. Стои тя до прозореца, гледа
минаващите хора.
Пълзят те бавно върху леда,
сякаш очите се затварят от умора.
Мина нощта като падаща звезда,
утрин озарена, светла.
Тръгна тя весела, радостна,
стигна до високата катедрала.
защо, мила, тъй често се изповядваш ?"
Ян Кохановски "Фрашки"
1. Все тъй бавно залязва слънцето,
все тъй силно мълчи денят,
все тъй бавно съска вятърът, монотонно,
все тъй силно улицата потъва в мъгла.
Стои тя до прозореца, гледа
минаващите хора.
Пълзят те бавно върху леда,
сякаш очите се затварят от умора.
"Ах, първи май, вечерен май
бе тъй прекрасен" -
мисъл светла пробягна в ума й.
2. Бе вечерен час на сребърни ухания,
стоеше тя, както би седяла.
Четеше тя от старите предания,
смутно й бе от прочетената раздяла.
Първи май, вечерен май, май любовен,
в скута си любовно ти приспиваш,
унесена сладко заспа в блян измамен,
отиде ти, без страх, където никога не отиваш.
Сън бе и като на сън - мъгла навред,
бавно по пътеката на склона -
топла мисъл, изпята от поет,
котаракът гледа я иззад клона.
Реката стигна, по мостчето премина,
по пътека бавно пое
и без страх върви любопитна
между стари, високи борове.
Стигна тя колиба малка,
влезе бавно - вътре маса, стол,
непозната буква върху дървената облегалка,
там мъж - разкопчан, полугол.
Бе той познат, позната красота,
поглед любовно озарен,
с червена гръд падна на пода,
бяг и прегръдка страстна, озарен,
думата - обичам те!
3. Стои тя до прозореца, гледа
минаващите хора.
Пълзят те бавно върху леда,
сякаш очите се затварят от умора.
Мина нощта като падаща звезда,
утрин озарена, светла.
Тръгна тя весела, радостна,
стигна до високата катедрала.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Герхард Иванов Всички права запазени
хареса ми! 
