През толкова морета пропътувах -
пълзяща като милост, с малко светлина в душата;
прозорците отдавна си стоят затворени с години,
но има начин да поставиш в мен началото на нови краища.
Извън забравата бродираш пъстри нишки -
една за себе си, една за мъртвите, една за живите,
променяш силата, с която вземаш и се търсиш,
от себе си отдавна нямаш нищо свое за прегръщане.
По каменните улици събирам здрач привечер,
балкони със цветя, неравни здрави ъгли,
навсякъде познаваш отпечатъка на времето,
калта, прахта и листите на есента в нозете.
Защото аз не знам какво посяхме вчера,
от слабостта, от болката от раменете ти до мене,
от тънките пропорции, останали за покрив,
от любовта разпадната във дневни вкаменелости.
А после ти заспиваш, аз ще гледам дълго,
преди дори да можеш да започнеш да сънуваш,
ръката ми понякога прилепва се до челото дълбоко,
а ти усмихваш се - така насън сме сякаш други.