Сънувах те. Вървяхме сред едно поле,
заслушани в тишината и мълчанието,
където кротката усмивка на деня
напомняше смирението на всичко,
дето идваше с есента.
Вървеше ти до мене истинска –
като действителна.
От тялото ти лъхаше ме аромат
на пресен въздух, мирис на треви
и плодове узрели…
Очите ти заливаха ме с мека светлина,
а устните ти бяха с цвят на нар…
Далече сред бакърените багри на полето
една узряла ябълка бе натежала
от червени плодове.
"О, нека да отидем там!" – ми каза ти.
Как исках да откъснем поне едничък плод
и после нека заплатим дори с греха
на Ева и Адам!
Сънувах те. Вървяхме сред полето двама.
Треви смълчани, птици закъснели,
покой и плодове узрели.
Събудих се. Бях сам със себе си
и с поетичната измама…
© Валентин Миленов Всички права запазени