Сънувах те. Вървяхме сред едно поле,

заслушани в тишината и мълчанието,

където кротката усмивка на деня

напомняше смирението на всичко,

дето идваше с есента.

Вървеше ти до мене истинска –

като действителна.

От тялото ти лъхаше ме аромат

на пресен въздух, мирис на треви

и плодове узрели…

 Очите ти заливаха ме с мека светлина,

а устните ти бяха с цвят на нар…

Далече сред бакърените багри на полето

една узряла ябълка бе натежала

  от червени плодове.

"О, нека да отидем там!" – ми каза ти.

Как исках да откъснем поне едничък плод

и после нека заплатим дори с греха

на Ева и Адам!

Сънувах те. Вървяхме сред полето двама.

Треви смълчани, птици закъснели,

покой и плодове узрели.

Събудих се. Бях сам със себе си

и с поетичната измама…