Сънувах Времето
Сънувах Времето
Пасажер съм в катафалката на Времето –
като в къща на охлюв се свивам и
как костенурка скоростта му убивам,
а то – шушулка – пренася си семето...
Безспирно трасира бразда в чернозем –
от лъкатушене – свят ми се завива… с
прилив и отлив – Края в Начало размива...
Хала, Бесовина – дните ми ръфа от мен…
Вятър в ключалка – през мен то фучи,
(а в младост – го мислех за бъчва…
(отлежавам – както вино ме случва)
Мустанг, необязден – иди че го спри!
Призрачна сянка… Самотен Ездач –
през Цялото Пусто – Конник без глава,
и тръпне снагата му в безкрайна езда –
спира за миг – пред "Пълния Здрач"…
Пасажер в Катафалка – не аз, а Времето –
повдигам клепача му с изгризани нокти,
а там – вклинени алпинистките ми котки…
и кракът ми нежно изпадна от стремето.
Аз бях Времето, а то – моят струг –
в студено валцуване – на стружки ме дяла,
след всяко умиране – пак сбира ме цяла –
за Браздата ми – да ме превърне в плуг!
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
