Отвън донасям мир,

отвътре меч!

Отвън се усмихвам,

отвътре – милея в сърце.

Непроходни и диви,

бързотечно бълбукат, леят се,

неспирно танцуват

искрящи възрения –

моите съдбовни вълнения.

Кръщават, прекръстват ни

форми и драми,

в бита на раздора,

в коптора, на сламата –

“Слава” ù казват,

но кой ще разказва за влагата в плявата?

Ще си припомним топлия дъх на успеха,

торния мирис на душевен градеж.

Вън ли те прокудих, сърце,

как успях?

Аз не го искам, не желая да спя,

щом ти вилнееш в живост надгробна!

Стискам, притискам в гръдта си

ключа за портала –

сърдечната участ е там, ех, отвъд,

и калява, и дълго търпи, възхвалява.

Демиургът изписва те в страници вечни,

в степи безначални,

в сълзи, ту преливащи в райски реки,

ту безсърдечни.

Пристанал е смъртен,

застанал е жив и те гледа,

сякаш кокиче си, благуващо в миг!

Излитай към Слънцето,

спри да тъжиш,

политай към Слънцето!

Там ще кръжиш

в кръговратна лъчовност,

догде превъплътиш се в любовност.

Доближиш ли безкрилните, си полагаш окови,

мрак изгнива в тях,

още са втрисани, тъпкани,

подмолни и слузести,

студни покои.

Отлетях, отлетях,

покрих се с призвание,

с черупка от плодни листа,

без терзания.

Що каза ти, преди да забравиш:

Бавно умирам,

бавно разстилам се аз сред дъбравите,

корени пускам, корени късам –

под нечисти наследства ръцете си скръствам.

Не са сърца камъните,

втренчени смълчано в деня, изплетен с песни,

не са сърца и нито камъни,

необикнатите, скрити в греха –

те са наши семена и ще ни търсят там,

където крием погрознялата си същност.

Елате тук, деца и времена отречени,

и с разноцветна красота дарете ни.

Нозете ни, нозете ни крепете,

ръцете ни, ръцете въздигнете,

да ходят в милост и да вършат мир.

Добре е в душите си да пазим пламък,

свит като в пашкул, но ярък, жарък

и непобедим.