Сърце назаем
Научих се на постоянството да те отхвърлям
и вярна съм на всяко ново бягство.
Обувката ми остроноса недоимък пърли
и тъпото на чуждото "богатство".
Каквото имах, кладата на завистта отне ми.
Каквото нямах, друга го получи.
Останаха ми само стълбове от плач солени –
"морето от любов" не ми се случи.
Събирах дните си из времена, стъгди, бунища.
Залепях светове и снаждах кръпки.
Но всичко съградено яростта без жал разнищи
и жаждата за мъст в калта ме стъпка.
Но странно – колкото безкрай да чезнех и да давах,
успявах някак все пак да възкръсна
след всеки залез, в който с навик неизменен давех
живот неизживян, нахалост пръснат.
И щом погледна в ясната бездънност на всемира,
в браздите на засетите му ниви,
изгубена за себе си, навсякъде намирам
следа от теб – покълнала и жива.
Макар че нямам нищо – притежавам.
Научих се на постоянството да се надявам.
17-18.09.2019
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
