Сърцето ми, на две разрязан нар,

самотно е. Кърви до изнемога.

На  мислите безумният товар

пробожда го с въпроси еднороги.

То тупка бавно, страда и мълчи,

привикнало към своето разпятие.

И само нощем в люлка от лъчи

сънува нечии добри обятия.

А през деня е воин и юмрук,

полирано безжалостно до блясък.

Със всяка злоба и злина напук

сражава се с победоносен крясък.

Но после се смирява като нар.

Отново пак кърви до изнемога.

И без кумир, без брат и господар

свободно литва, дето аз не мога.