Съзнание

Земята, която живота родила

и майчински споделила всичко свое.

Днес палача, който той ѝ изпраща,

познава и съжалява горчиво.

Земьо! Как търпиш така послушно?

Кажи! Не ти ли омръзна?

Твоята челяд тъй бездушно

плътта ти да разкъсва.

Хората, все още неотбити,

гръдта ти стръвно хапят.

Като кърлежи напити,

отрова връщат в кръвта ти.

Взор отправят, но напразно,

със стъклен поглед те обхождат.

Красота, видима само за душата,

с мръсни помисли пробождат.

Малобройни са твоите опори,

тез, които съществото ти ценят.

Кършат им без жалост гърбовете

лешоядите, които се гостят.

Хора, теб за майка непризнали,

в живота си са просто минувачи.

Гърдите ти с графит дамгосват,

устата ти с катран затлачват.

Там, където те се хранят

и раздират твойта плът,

плюят черни храчки миризливи

и живота с тях гасят.

Посичат теб, дървото на живота.

Бездушно корените ти изтръгват.

Тешиш се с кървави сълзи,

а, че вода е, те себе си залъгват.

Бели ангели над теб кръжат,

чакат празните души да те довършат.

Обелиск да изградят,

с венци да те окичат.