Там, където човешката същност вече не достига
Там, където човешката същност вече не достига,
отвъд онова сиво ежедневие, от което отпива,
от моите илюзии вятър и прашинки останаха,
а следите в огледалото към светлината се изгубиха.
Аз знам, че очите на слепците бавно умират,
а лъчите на онази зора с неонов мрак се покриват...
Ще се сътвори искарата на тежка, огнена борба,
но изгубена е отдавана златната нишка към света...
Там, където раят раздаваше щедро от своя ад
и в онези вечни, нещастни слепци подклаждаше яд.
И където човеците, погубвайки младостта си,
подаряваха на купувачите живота и кръвта си.
Но аз знам, че винаги ще я има солената надежда
и поне една истина от лабиринта ни извежда,
защото полетът, макар и не вечен, а кратък
в мрака винаги ще запалва светлия пламък!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марина Петрова Всички права запазени
