Тамара

ТАМАРА

               Близо до град Ереван, на почти 2000 м. надморска височина и с площ 1416 кв. км. се намира красивото езеро Севàн. Дълбочината му е около 99 метра. Предполага се, че поради ледниковия му произход, в миналото то е било много по-голямо и дълбоко.

Севàн е езеро красиво,
с очите си видях го аз,
искрящо, прелестно и диво –
високо в гордия Кавказ.
Далеч назад през вековете,
голямо колкото море,
с вълни разбило ледовете,
създало чудни брегове,
та хора тук да се заселят
край причудливата вода,
мечти и обич да посеят,
да бранят своята земя.
В беди от всякакви посоки,
сплотен, извикан за живот,
сред тия зъбери високи
родил се малък, горд народ.

А после тук Съдбата спряла,
стопила тези снегове,
водата бавно се разляла –
смалила синьото море
и днес то езеро е сàмо,
но пази в свойте дълбини
всевремие, така голямо,
с различни болки и съдби.
Сега блести успокоено
и смайва ни от чистота,
но някога – море студено,
то гроб било за любовта.
Легенда стара тук е скрита,
шептяна тихо и с тъга...
До днес, навярно, още скита
с вълните в чистата вода...

● ● ●

Синеело  море огромно –
два бряга за един народ.
Отсам – живеещите скромно,
отсреща – княжеският род.
Живели хората щастливо –
години, дълги векове,
към тях и топло, и грижливо
било планинското море.
На всички то поминък дало
като дарение от Бог –
едно кипящо огледало,
под синьо-слънчев небосвод.
И като в приказка прастара,
живяла в славни времена,
девойка с името Тамара,
девойка с чудна красота.
Тамара – приказно богата,
била от княжеския род –
сълза по-бистра от водата –
дете на древния народ.
Била девойката свенлива,
с красива външност, с чуден глас,
грижовна, тиха, работлива –
мечта за всекиго от нас.

Веднъж излязла на разходка,
преди навън да падне мрак
и с дивна, палава походка,
се спряла до самия бряг.
Съзряла тука, във водата,
рибарски лодки, буен смях,
а някъде между веслата –
красив младеж, свенлив и плах.
Дали и той я е погледнал? –
не знае никой досега,
ала... Творецът бе посегнал
да свърже тяхната съдба.

Незнайно как са се видели,
как влюбили един във друг,
с усмивка дума те си дали,
да идват и се срещат тук.
Омаяна от красотата, 
светът за миг я разлюлял
и влял в Тамара непозната,
туптяща страст, но и... печал.

Дошла на първата си среща
с туптящо, влюбено сърце –
от плам изгаряща, гореща,
да чака своето момче.
Кога ли момъкът ще дойде,
обгърнат в синкава мъгла
и как ще плува, где и кой ли
ще го насочва през нощта?

Но той дошъл и бил неземен,
така величествен, красив –
герой от приказка – вълшебен –
усмихнат, кротък, мълчалив.

Щом устните му приближили –
те като огън през мъгла
докоснали страни свенливи.
Светът за миг се завъртял,
изчезнал, бързо се превърнал
в кълбо от пламъци и страст,
а пък телата им обгърнал
и покорил с любовна власт.
Небето, въздухът, водата
се слели в гъстата тъма –
същински хаос на земята,
ала сразен от... любовта.

Така започнали играта
и искали да е без край –
младежът – принцът на Земята,
изпратен от самия рай
и глух, и сляп за всичко дето,
наоколо не е любов,
а тя – богиня от Небето,
дочула тихия му зов.

И тя – щастлива, той – усмихнат
сред тихи нощни часове,
в които страстите притихват,
попитали се:  "...накъде?..."
Тамара – приказно богата,
младежът – някакъв рибар,
а ще допусне ли съдбата
да понесат такъв товар?
Дали са те богоизбрани
за срещи тайни на брега
или ще бъдат неразбрани –   
сами в планинската земя?

Тъй страх, коварен и неясен
в сърцата им се настанил.
Било то страх, ала опасен –   
и мислите им замъглил.
Решили вечно да се крият
от чужди, недобри очи –
сами съдбата да изпият,
дори и тя да им горчи.

И всяка нощ в усамотение
тя тука идвала сама
с безумно лудо нетърпение
за свойте срещи на брега.
Луната път й озарила,
да следва вярната следа.
Тамара – тиха и незрима,
непокорена досега,
с очи се взирала да зърне
кога от тъмните води
ще дойде той, да я прегърне
и дълго те да са сами.

Той всяка нощ към нея плувал
без лодка – в ледена вода,
а после нежно я целувал,
щом стъпел вече на брега.

В студа сърцето му примряло
и с двете тръпнещи ръце
на още мокрото си тяло
докосвал нейното лице.
Не му попречили за срещи
вълни и пяна, вятър, мрак...
Бил млад и силен, с кръв гореща –
Тамара му била маяк.
А щом не светели звездите,
когато нямало луна –  
смирена, кротко до скалите,
стояла с факла във ръка,
та... пътя му да озарява,
сред непрогледните мъгли;
прибоят див да покорява,
та да престане да бучи.

Гребял младежът, с чудна сила
разсичал тъмната вода
към срещите със свойта мила,
до болка влюбена жена.
Той вярвал, знаел – тя го чака,
а факлата й – светъл фар,
ще му посочи път през мрака,
ще го превърне в господар
на нежни, сладостни милувки,
на шепот тих и блян велик,
на страстни, огнени целувки,
на изживян вълшебно миг.
А после кротко ще си тръгне
към своя дом, към своя бряг –
с надеждата да я прегърне,
когато утре дойде пак.

● ● ●

Но... случило се... лоши хора,
с лица прикрити – зли души,
слуги суетни на позора,
на фалш, раздори и сплетни,
с добре тренирано старание,
пред княза – своя господар,
във раболепно излияние –
тъй гнусна кал и подло, с жар
разказали прелюбопитно,
как проследили я в нощта
и информирали го стриктно,
че срещала се тайно тя
с един левент, с момче красиво,
стаено в тихия й зов;
как две тела нетърпеливо
потърсили се за любов...

Узнавайки за тия срещи,
в тъмница князът я запрял
и сред блещукащите свещи
Тамара гаснела в печал.

Заключили я като в клетка,
но тя с разплакани очи,
върху студената кушетка
не искала да се смълчи
и с поглед на кошута плаха,
напрегната и цяла в слух
през сълзи взирала се в мрака –
във вятъра, в прибоя глух...

Навънка тихо заваляло
и все усилвал се дъждът.
Проблеснал лъч и загърмяло –
вълните взели да реват.
След миг морето разлютено
без жал заудряло брега.
Внезапно станало студено –
прокоба – тайнствена и зла.

Часът за среща приближавал,
туптяло нейното сърце –
младежът мил не заслужавал
в такава буря да умре.
Разбила своята тъмница,
без страх се втурнала в нощта.
Летяла бързо като птица
и скоро стигнала брега.

Ала и бурята ревяла,
все по-намръщена, по-зла.

Тамара тъй и не видяла
най-скъпия си на света.  

В неравен танц със съдбините,
обречен сам на любовта,
героят плувал сред вълните
и търсел жива светлина.
С отправен поглед в тъмнината –
към онзи тъй обичан бряг,
си спомнил с болка тъй позната,
че мокри факли не горят.

И сам, без диря, без посока,
захвърлен в морския безкрай,
с тъга унила и дълбока
усетил близкия си край.

От битка с водните стихии,
следата вярна изтървал,
а силите му се стопили –
пороят с гръм го връхлетял.
Загубил всякаква надежда,
че в тая шеметна борба,
ще може сам да преподрежда
щастливо своята съдба,
напрегнал здраво сетни сили
и пратил й последен дар –
устата тихо промълвили
пронизващото: "Ах, Тамар...!"

Вълните мигом го отвели
дълбоко в мътната вода,
дори звездите не видели
как той си тръгнал от света.

Викът му бурята надвила...
От нищото... Смъртта дошла, 
в душите млади угасила
два порива към любовта.
След туй, с коварната си сила
и с дарбата си за това,
Тамара властно умъртвила
и я превърнала в скала.
Тамара – статуя от камък,
княгиня тиха и добра –
да носи влюбения пламък
на догоряваща звезда.

● ● ●

И днес девойката е жива –
стои си близо до брега,
водата вече не залива
до кръста нейната снага.
Така застинала, смирена,
Тамара факла пак държи
и по-красива от сирена,
дори и каменна – блести.

Сега, след толкова години,
с Тамара заедно скърбим –
в Севàн – в просторите му сини
загинал нейният любим.
Тамара още от скалите
се взира в слънце и мъгла –
девойка с факла над вълните,
все тъй прекрасна днес е тя.