Спомням си, сякаш бе вчера... теб
Чакаща на черния диван, прегърнала в скута дамската си чанта - потънала в мисли... теб
Толкова спокойна и позната и едновременно чужда!
Всеки ден ти бе утеха за разкъсаната ми душа. Бе спасителят за потъващото ми сърце.
Очите ми те виждаха сляпо, но душата ми те усещаше - така нежна и ранима, толкова женствена и по детски наивна и спонтанна... теб
И сега, след толкова време...по-близо сме, а така далечни!