Спомням си, сякаш бе вчера... теб

Чакаща на черния диван, прегърнала в скута дамската си чанта - потънала в мисли... теб

Толкова спокойна и позната и едновременно чужда!

Всеки ден ти бе утеха за разкъсаната ми душа. Бе спасителят за потъващото ми сърце.

Очите ми те виждаха сляпо, но душата ми те усещаше - така нежна и ранима, толкова женствена и по детски наивна и спонтанна... теб

И сега, след толкова време...по-близо сме, а така далечни!