ТИ - център на вселената!?
(... научих те, че мога да търпя,
намирах сили, бях ти вярна,
бях няма... връзка да крепя...)
Анета Саманлиева
Прегръщах мисълта за устните,
които всяка нощ жадуваха за теб.
Прехвърлях си на ум онези мигове,
несподелени с никой друг от мен.
Във времето...
Не беше болка, а неистова умора.
И те преглъщах като къшей хляб корав.
Присядаше ми! А жадувах да отпия
сърдечен вкус и нежност - аромат.
Лика студен показваше пред хората.
Надявах се пред мен тъй да не си!
Но истината друго ми доказа - този мраз
се е излъчвал от твоите гърди!
И мислеше, че центъра си на вселената,
че си безгрешен...! Ех, уви, не си!
Световете, мъжките (изключвам тебе)
с любовта си ми даряват светлини.
Като камък си полегнал на гърдите ми,
но в опита си да изхвърля тежестта
сплиташ здраво и затягаш примката -
без себе си не ми отпускаш свобода.
Във пазвата си остър меч ще скрия
и когато в сън затвориш ти очи,
с замах от раз клупa ще срежа -
свободно за да дишам със гърди.
И знам - след утрините ще ти липсвам,
отново празни ще са твойте дом, сърце...
Заричам - себе си във други да намериш
и да усетиш, че от липса на Любов боли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Кръстева Всички права запазени
