Вали ми на раменете тишина
и я дишам чак до задушаване.
Плъзва ми по вените - като отрова на змия
с горчиво-кисел вкус на пристрастяване.
Пристрастена съм с мисъл все да бягам,
и мислено взривявам тихите стени,
дето дишат астматично светлата ми стая.
Нека истински дъжд поне веднъж ме навали.
И ставам бясна, неудържима и вулгарна.
Тоя въздух, застоял от мисли, така тежи.
И всеки път след змийското ми ухапване
позволи ми да поплача и, моля те, Прости!