Тишина
Вали ми на раменете тишина
и я дишам чак до задушаване.
Плъзва ми по вените - като отрова на змия
с горчиво-кисел вкус на пристрастяване.
Пристрастена съм с мисъл все да бягам,
и мислено взривявам тихите стени,
дето дишат астматично светлата ми стая.
Нека истински дъжд поне веднъж ме навали.
И ставам бясна, неудържима и вулгарна.
Тоя въздух, застоял от мисли, така тежи.
И всеки път след змийското ми ухапване
позволи ми да поплача и, моля те, Прости!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепп Всички права запазени
