Душата ми едно небе е цяло

по празниците – слънчева и пъстра

като рисувано вълшебно огледало,

изписано от сръчните ми пръсти.

А делниците – те са друго,

тогава е с гръбнак на котка,

настръхнала, измокрена и зла,

все драпа с острите си нокти

и ми закрива всяка светлина.

Тогава значи имам две души.

Защо сърцето ми едно е само?

Зелени кладенци – две езерни очи,

ще мокрят топлото ти рамо...

Пък летните ми мисли – сноп цветя

ги носи вятърът безкрайно надалече,

душата ми пътеките изгуби,

сърцето ми е капки от роса...

изплакани от нощни пеперуди...