Разбрах, че щастието не си отива,

 когато се научих да го виждам

дори във дрехата си сива,

дори във болката прииждаща.

 Навсякъде, във всичко спотаено

не се укрива, просто е свенливо,

докосва ме по рамо съкрушено,

очите ми разплакани открива

и шепне: ”Виж ме, виж ме, тук съм!

Не съм те изоставяло  за миг,

защото съм реалност, а не сън,

един действителен, върховен пик.

Не ме търси, а просто открехни

вратата на сърцето си смутено,

за да пропъдя страхове, мъгли,

в мига си да ме чувствуваш въплътено.”

Послушах го и с него съм на “ти”,

уверена като планински връх

с надежди извисени и мечти,

а не със мрачни лишеи и мъх.

Смених очите си, смених ума си,

смених  планетата, върху която стъпвам,

открих, че сатаната е прекрасен

и благославям просешките кръпки.

Вместо сълзи, отглеждам си усмивки,

в един целогодишен  месец май.

Понякога без залък и завивки

аз пак живея в приказка без край.