Няма да разказвам на синовете си.
(Нито на дъщерите си…
Ако имам изобщо такива.)
Прекалените гадости се вляха в сърцето ми –
трудните неща, в които измислицата не помага.
Трудните мисли…Няма да разказвам на децата си.
Може би някой друг ще го стори.
Влиза онази жена, която може да отнема.
Тя не е облечена в черно,
не носи сърп (нито чук).
Прилича на една от жените, чакащи на спирката.
Прилича на жена, чието работно време е от 6 до 6...
Чието робство е от 6 до 6.
Чийто мъж пие – не помни и я заплашва.
Мъжът, който се казва някак си.
Мъжът, който е един българин.
Мъжът, който тя понася заради всички онези трудности...
Тя не би се разделила с него.
Затворите на белия свят.
Затворите, в които умираш бавно и почивайки,
мислейки как ще продължиш живота си навън.
И картинката е адски розова...
Чак еротична.
Коварството и измяната.
Това се случва и в Европейския...
Достатъчно слушах за съюзи.
Тези “там” живеят добре.
Умират от прекаленото спокойствие на делника.
Какво ли е да си спокоен?!
Мъжът.
Мъжът, който не знае датата на сватбата си.
Който работи като пазач на 123-о училище...
Хората се превръщат във...
Мумии.
Налага се да ги търсиш.
Налага се да сложиш бяла маска,
за да поговориш с тях.
С тях.
В първи клас се кълняхме в Ленин.
В първи клас играехме казачок.
Първият клас...
В първи клас късахме “шибалки”.
Това са онези храсти, които питаш:
“Обича ли ме, или не й дреме за мен.”
Ние ги използвахме за оръжие.
Това са здрави, еластични клони.
Другарката дойде.
Знаех, че ще се случи нещо лошо.
Тази РУСа РУСкиня ме накара да вдигна ръце.
Накара ме да го сторя пред всички класове.
За един плачещ, седемгодишен, опознаващ,
това означаваше намаляване на поведението.
(Как ли се намалява поведение), но така или иначе
означаваше най-малко публично разпъване.
Разпънаха ме и някои момичета ми се смяха.
Още помня ехидната усмивка на тази жена,
която ме възпитаваше...
Която ме учеше на “руските” А, Б, В...
Която ме караше да плача за смъртта на Брежнев.
Не го познавах.
Оттогава мразя тази жена.
Дори беше изРУСЕна, а не руса.
Спомените приличат на остарели мобилни телефони.
Приличат на овехтели дрехи.
Никога не бих изхвърлил стария си телефон.
Дрехите ги раздавам на клошари или бедни цигани.
Паметта ми е едно свръхнатоварено летище.
Спомените чакат, кръжат над,
около мен...
Не се разбиват.
Намирам им писта, на която да кацнат.
Спомените толкова много желаят проклетата си писта!
Бях на двайсет и шест.
Това беше в русенското утро,
което преди наричахме “бяло, русенско утро”.
Казват, че сега не е.
Взех няколко камъка.
Сложих ги в джобовете си.
От двора изгледът е прекрасен -
няма как да не уцелиш някой “важен” кабинет.
Улучих доста.
Стъклата падаха.
Пръскаха се в асфалта.
Беше рано.
Беше късно да има пазачи.
Стъклата се чупеха,
а аз псувах.
Зад мен бяха храстите с “шибалките”,
пред мен беше стената, на която плачех на седем.
Хвърлих още няколоко камъка и се махнах.
Знаех, че “някой ме наблюдава”.
Прескочих оградата оцветена в тъмночервено.
Вървях към мястото, което щеше да ме приюти и си мислех:
“Ето това няма да разкажа на децата си. Никога!
Ако изобщо имам деца...”
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени