Този, който пише
Ще го видите нощем да гледа звездите,
да говори на вятъра, с дни да мълчи.
Като пуснато куче, отнесен, да скита
и преснима света, с две големи очи.
И се смее и плаче, пред яркия залез,
и разтваря годините, с поглед, на две,
и от ниското, чак върховете погалил -
той умира стократно, преди да умре.
С длани две, е зает да поддържа небето
и е влюбен, до край (безвъзратно), в дъжда.
Той владее живота на тази планета
и е негов, безспорно е негов, светът.
И макар, че е често, на джоба му тясно,
има всичко, което мечтае човек -
просто, всичко красиво и всичко ужасно,
само в някакво малко, човешко сърце.
И си мисля: Обича го някой, там, горе,
и орисал (проклел го) с такава душа,
че на него, под рентгена даже, му слагат
диагноза „Хроничен синдром доброта“.
И дори да му падне частица в сърцето,
от разбитото, зло огледало на Дявола -
ще заплаче и сълзите, и стъкълцето,
ще си идат безследно, по живо, по здраво.
И понеже са негови всичките думи,
и понеже душата му диша и чувства,
ще разказва живота и ще го наддумва.
Нека после да кажат, дали е изкуство.
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
