Неизлекувани спомени в сърцето се бият.
Неизживени мечти го рушат...
И завихря се в него магия -
дали да поеме на път?

Дали да поеме през мрачната горест
и да остане само...?
Дали да рискува, макар и за кратко,
за щастие чудно едно?

Мечтите са хубаво нещо, му каза приятел,
с когото делиха съдба.
Но този приятел сега е самичък
във мъката своя и той...

Остана без него в своето "днес",
сърцето прокудено някак остана.
Противно на себе си той го закле
да замълчи, защото раната веч е голяма...

Сега си тъгува и плаче сиротно.
Приятелят там е, и сам.
Свещичка за него гори за живота,
а то ще е винаги там.

Сърцето мое те моли горещо,
приятелю, ти ме помни.
Със обич огромна и много надежда
аз моля пак да си ти...

Ти до мен, за да има утре пак слънце
и в мечти светлина да блести...
Аз помня как с твоите думи
у мен нежността съхрани.

Аз помня ръцете горещи,
влетени в тази магия...
Аз помня и дните горещи,
в които ти осени я.

Надеждата наша бе за неща,
толкова лични и тъй чародейни.
И сякаш магия върху нас връхлетя,
раздели ни, а сега плаче сърцето.

Помни. Аз ще се моля.
До теб ще съм и ще горя.
Остана огънят, в който изгаряхме.
Остана страстта.