Тъга в Созопол

-Ако даде ни Бог живот и здраве,

аудиенцията морска ще направим

в Созопол на Лятото - с реплика приятеля

препъвам,

                доде със зъркел и нозе обшетва

витрините (измъчено кокетство)

на Смолян.

                          - Чу ли де ще бъдем лятос? -

По темперамент, знам, веднага отговаря

на всякакъв въпрос.

                                    Ала защо сега

се бавят думите? - сякаш разтоварят

от езика му цели композиции ...

                                               -Тъга

видях в Созопол.

                            Аз не ти ли писах?

Бях по бизнеса си през април. В екипа:

шофьорът, аз самият; джипа

отбих попътно.

                          Но не изтраях, слисан,

и пет минути.

Шофьорът цигарата си не допуши.

Мен задуши такваз непоносимост.

                  Просто ...  побегнахме. -

- ... Аз, непушач, към кутията му пръв

                                                посегнах,

за да извадя от паузата

                                     двама паднали ...

И с неумели първи обороти

представата ми стръвно заработи:

Морето и небето разтворените бяха

уста на мидата сияеща - Созопол, -

в хипнозата на още зимната си кожа.

                                                 В тях:

от слънцето фалшивия си опус

Беззвучието дирижираше.

                                          На котва -

гол заливът, - изящната извивка

на синя до припадъци усмивка;

петно мълчание лодкарят в лодката ...

И Немота злословеше за Глухотата

пред Пустотата.

                От всяко нещице

                                            димеше

безветрието на сълза.

                          Всичко държеше се

за корена на Самотата;

и под, и над Водата; чак бляскавият

                                            Хоризонт.

(До лудостта на плажния

                                                 сезон).

............................................................

Тогава писък рязък в сянката си вряза се

(на чайка или гларус?)

                                     Аз само забелязах

на пясъците съсъка,

                                      на шофьора фаса,

Морето да взривяват.

                                    ... Тъга поряза ме -

така дълбока, ...

                                от всичко и за всякое.

                                ... С нозе от бяг,

Аз призовавах стреса на ресьорите,

и гумите, изгризващи трапчинки,

да ме изтрият из неволно сторена

у нечия нежна памет драскотина

от мойта земност.

                               Ако там ме има

с тъгата ми - до смърт

                                     неизличима.

.........................................................

- Сега пък ти отплесна се, включѝ

                                                на скорост!

- Изгубен, търсех се в сърцето

                                               на шофьора.