Денят се буди. Още е невръстен,
предчувствие за буря се кълбѝ
и капчица в напуканата пръст е
повелята на хиляди съдби.

В небето сиво птици с полет бръснещ
разсичат електрически вълнѝ.
В миг, колкото от сън да се откъснеш,
в душата неспокойството кълни.

А някой уж доволен и преситен
си мисли: Щур поет! Навън ръми,
той буря чака. Глупост! (да простите).
В главата му мъгли са и тъми...

Поетът, този грешник непокръстен,
изплаква, дал на буря своя глас...
И тъжен стих поставил – златен пръстен,
венчава се с тъгата вместо вас.