И както бяхме някога деца, от клоните на времето отронени,
сълзи, пропити в почва горска, обелените лакти, колена.
Бутилка прашна лимонада…
А тъжният човек танцуваше във мрака.
Безумни мисли и мечти, достигащи безкрая,
хиляди пътища, посоки, следвани до края,
и мъртви есенни листа.
А тъжният човек танцуваше във мрака.
Тъй вярвахме, че няма ний да спрем дотук,
тъй вярвахме, че пътят наш ще продължи.
Че младостта избавя всичките беди…
А тъжният човек все тъй танцуваше сред мрака… ...