Усещаш ли душата си, приличаща на лебед - снежно-бяла, пухена, олекотена,
умееш ли да пиеш с мъртви устни животворната вода?
И случвало ли се е нивата в сърцето ти през август да е заледена,
да искаш да летиш, но да са болни, изнурени, твоите крила?
Във стомна празна, счупена, поглеждал ли си отражението си безмълвно,
с протегнати ръце оставал ли си недокоснат, нежелан?
А пръстите ти - някога докосвали ли са по плът безцветно и безкръвно,
не си ли се разхождал на здрачаване с паветата, но сам...
И примирявал ли си се със самотата си, тъй както тежко болен с участта,
като медуза плувал ли си във море от лед, без цел?
Страхувал ли си се, че си различен - подобно мед в катрана на смъртта,
целувал ли си своето въображение под плувнал в кръв имел?
Запазвал ли си дневна светлина във шепите си трепкащи, щом падне мракът,
превръщал ли си малко хаос във мислите си в пълен безпорядък?
Добре ли се познавате със чувството да ти е празно, никой тебе да не чака
и да вечеряш плахо, вкусвайки последния, самотния остатък...
Отключвал ли си рани без ключалки, без врати, ръждиви катинари и хомоти,
летял ли си с пияни неуспехи, с неудачи, с примирение...
Какво ти е останало - една душа, парче земя, което ти по жътва не работиш,
защото всичко е във пламъци, във кал и без надежда за спасение!
Ако звучат познато всичките въпроси тук, в които яростно прозира болка,
ако и твоят отговор е тихото, но прозвучало твърдо: "Да".
Тогава знаеш кой съм аз и как до тебе цял живот, така и не успях да се домогна,
за да почувствам, че съм срещнал чудото на сродната душа!
© Веселин Веселинов Всички права запазени