Усещаш ли душата си, приличаща на лебед - снежно-бяла, пухена, олекотена,

умееш ли да пиеш с мъртви устни животворната вода?

И случвало ли се е нивата в сърцето ти през август да е заледена,

да искаш да летиш, но да са болни, изнурени, твоите крила?

Във стомна празна, счупена, поглеждал ли си отражението си безмълвно,

с протегнати ръце оставал ли си недокоснат, нежелан?

А пръстите ти - някога докосвали ли са по плът безцветно и безкръвно,

не си ли се разхождал на здрачаване с паветата, но сам...

И примирявал ли си се със самотата си, тъй както тежко болен с участта,

като медуза плувал ли си във море от лед, без цел?

Страхувал ли си се, че си различен - подобно мед в катрана на смъртта,

целувал ли си своето въображение под плувнал в кръв имел?

Запазвал ли си дневна светлина във шепите си трепкащи, щом падне мракът,

превръщал ли си малко хаос във мислите си в пълен безпорядък?

Добре ли се познавате със чувството да ти е празно, никой тебе да не чака

и да вечеряш плахо, вкусвайки последния, самотния остатък...

Отключвал ли си рани без ключалки, без врати, ръждиви катинари и хомоти,

летял ли си с пияни неуспехи, с неудачи, с примирение...

Какво ти е останало - една душа, парче земя, което ти по жътва не работиш,

защото всичко е във пламъци, във кал и без надежда за спасение!

Ако звучат познато всичките въпроси тук, в които яростно прозира болка,

ако и твоят отговор е тихото, но прозвучало твърдо: "Да".

Тогава знаеш кой съм аз и как до тебе цял живот, така и не успях да се домогна,

за да почувствам, че съм срещнал чудото на сродната душа!