Днес страдам ли, или се радвам,
не мога да се разбера.
Дали сърцето си ограбвам
далече в чуждата страна.
Тук всичко ми е непознато:
тревата, слънцето дори,
а всички казват, че едно огрявало
и най-далечните страни.
Но моето слънце е красиво!
Земята ми е моята земя!
Едничко слънце прави ме щастлива,
децата ми където, знам, растат!
Тревата ми, омачкана и гнила,
за мен е най-красивата трева.
Дори утъпкана, тя прави ме щастлива,
по нея стъпвах, ставайки жена.
Небето наше, мрачно и унило,
прекрасно е във моите очи.
Това небе за мен е ценно, мило,
под него са щастливите ми дни!
И хората, нещастни, мрачни, бедни,
там мойто слънце прави ги добри,
те силни са, макар на вид - сломени,
пречистват смело своите души.
Там искам въздуха да дишам!
Тревата си утъпкана да галя!
Отново мойто слънце пак да виждам,
децата ми където, знам, играят!
Тогава най-щастлива ще съм, зная!
Със дъх щастлив небето ще разчистя!
С усмивка всеки тъжен ще погаля!
И само красотата пак ще виждам!
© Стефка Александрова Всички права запазени