Днес страдам ли, или се радвам,

не мога да се разбера.

Дали сърцето си ограбвам

далече в чуждата страна.

Тук всичко ми е непознато:

тревата, слънцето дори,

а всички казват, че едно огрявало

и най-далечните страни.

Но моето слънце е красиво!

Земята ми е моята земя!

Едничко слънце прави ме щастлива,

децата ми където, знам, растат!

Тревата ми, омачкана и гнила,

за мен е най-красивата трева.

Дори утъпкана, тя прави ме щастлива,

по нея стъпвах, ставайки жена.

Небето наше, мрачно и унило,

прекрасно е във моите очи.

Това небе за мен е ценно, мило,

под него са щастливите ми дни!

И хората, нещастни, мрачни, бедни,

там мойто слънце прави ги добри,

те силни са, макар на вид - сломени,

пречистват смело своите души.

Там искам въздуха да дишам!

Тревата си утъпкана да галя!

Отново мойто слънце пак да виждам,

децата ми където, знам, играят!

Тогава най-щастлива ще съм, зная!

Със дъх щастлив небето ще разчистя!

С усмивка всеки тъжен ще погаля!

И само красотата пак ще виждам!