Ходех по сенките на нощтните улици, прескачайки всяка настъпваща светлина като бягаща от сигурна смърт хлебарка.
Пред очите ми се редуваха мозайки от сенки и лампи като на шахматна дъска, изстиваща от дневната човешка игра. Стъпвах тихо и бавно като се опитвах да не се съпротивлявам на теченията на мръсния софийски въздух. Може би и аз бях просто течение, което след известно време ще бъде отнесено от преминаващите хора.
Но за сега можех да запазя своята цялостност, поне в един малък концентриран момент. Излязох от безкрайното домино от блокове, в което бяхме заключени като объркани мишки.
Намерих се на голяма кучешка поляна, празна от каквото и да е освен кал и бълхи. Ако всички места в които ги има са толкова успокояващи, бих искала живота ми да има малко повече кал и бълхи.
Издишах последните ми останали мисли и зазяпах безмълвно. Клепачите ми натежаха и затваряйки очите си усетих как виждам по-ясно света около мен. Някой говореше, някъде измеду километрите въздух и растения. Говореш ...