Ходех по сенките на нощтните улици, прескачайки всяка настъпваща светлина като бягаща от сигурна смърт хлебарка.

Пред очите ми се редуваха мозайки от сенки и лампи като на шахматна дъска, изстиваща от дневната човешка игра. Стъпвах тихо и бавно като се опитвах да не се съпротивлявам на теченията на мръсния софийски въздух. Може би и аз бях просто течение, което след известно време ще бъде отнесено от преминаващите хора.

Но за сега можех да запазя своята цялостност, поне в един малък концентриран момент. Излязох от безкрайното домино от блокове, в което бяхме заключени като объркани мишки.

Намерих се на голяма кучешка поляна, празна от каквото и да е освен кал и бълхи. Ако всички места в които ги има са толкова успокояващи, бих искала живота ми да има малко повече кал и бълхи.

 Издишах последните ми останали мисли и зазяпах безмълвно. Клепачите ми натежаха и затваряйки очите си усетих как виждам по-ясно света около мен. Някой говореше, някъде измеду километрите въздух и растения. Говореше за нещо важно, нещо непонятно за мен..

 Там имаше толкова много хора, те не знаеха за мен, но аз имах чувството, че мога да ги достигна. Бях въздуха измежду стените на къщите им и милостта прокрадваща се между обвиненията им. Бях сама по средата на нищото, където можех да бъда каквото и да е. Стоях по средата на поляната, разпръсната на всички посоки, но всъщност цяла, част от личната ми лечебна илюзия.