Уморих се от чужди любови,
от безкрайни, тъй тягостни дни,
от вкуса на познати отрови,
от звука на погрешни стрели...

Разпилях се на малки парчета,
небосклон от кървящи звезди,
а сред тях - една малка планета,
а на нея, надявам се - ТИ!

И потрепва във мене компаса,
всеки път щом усмихнеш се ти,
но потъва във сивата маса,
в океан от безцветни съдби.

А когато почти те намеря,
се изплъзваш отново. Уви!
Най-прекрасната, приказна фея,
се усмихва за други, нали?

В тази приказка наша прастара,

невъзможен е краят щастлив,

но в сърцето надежда догаря,

все по-слаба, но още кърви...