Една жена притихна до ръба
на най-големия каньон на самотата.
Посоките ú зидаха стена.
Под ноктите ú оглуша тревата.
А хоризонта остро набразди
с върха на слънчеви резци - чертите ú.
Безчет бездънни пещери,
където дълго ще се дави времето.
И незаченатите изгревни деца
със пъпната си връв държат хвърчилото.
Една жена превръща в тишина
сезона на ненужните си истини.